Аз съм тинейджър, един типичен тинейджър – недоволен от прическа, тяло, учители, родители... от тези така недоволни и навъсени тинейджъри, на които все не им върви, все нещо не им се получава и хем искат да са големи, хем умират да се скрият в дрешника и да открият Нарния. Но Нарния не тази с прочит на пораснал, търсещ смисълa на живота като в Лабиринта на Минотавъра, а онази, където просто искаш да си си
дете-герой, борещ се със зли вещици и митични същества...
И, ей така, тинейджърът в мен започва да се чуди какво пък точно иска той?! Дали да играе още с кукли Барби, макар и вече това да не изглежда толко'з интересно и всички сценарии отдавна вече са се разиграли, или да застане, подпряна на отсрещната ограда, където да наблюдава батковците от квартала, влизащи остро един срещу друг за футболната топка -
разпалени, потни и същевременно толкова респектиращи, че се изчервяваш до уши
щом срещнеш нечий поглед и той се задържи за повече от 2 секунди. Така в главата ми
става една каша като кюспето на татко, с което захранва рибите преди да метнем
въдиците, но не тъй хомогенно. И аз в този преход захранвам своята объркана
натура с фантазии, мечти и мислите ми започват да се мятат напред-назад, нагоре-
надолу и се разбиват като вълни във вълнолом, с пяна на белтъци – бяла, плътна и
пенлива.
И така в миг на мисловни плетеници като кувертюрите на баба на една кука, изведнъж
съзирам една огромна шир с онези памукови облаци, в които всеки иска да потъне, разпръснати в ярко синьото небе, преливащо в тъмносините тонове на линията на небосвода пред нас... синергия между безкрайното синьо небе с безкрайно синьото море.
И изведнъж някой щраква с пръсти (нека назовем този някой "съдбата" – тази хитра мазна любовница на живота *мазна, защото все се изплъзва като искаш да я обвиниш за някоя тегоба и се извинява с „лош късмет”) ...та някой щраква всъщност копчето на радиото, превключва станциите и аз съм там в кола на път за Созопол или пък беше Градина, шервайки райда с трима непознати и вече не съм на 14, а на 26. 26?!?
На 26 нещата не са много по-различни. Сега отново съм в преход, в преход към годините на съзряване, улягане, създаване на семейство, дом и усядане. Но все още с усещането за нещо недоизживяно, въпреки многото барове, които съм обиколила, въпреки студентските години с безброй бирени бутилки, цигари и картите по цяла нощ, въпреки хилядите случайни срещи със стари познати и запиванията с тях до зори, въпреки дните на работа с тежък махмурлук, въпреки многото пътувания насам-натам и хилядите случки, в които сме се спуквали от смях, поради спонтанността на тяхната природа.
Около мен животът се променя, а и аз може би с него. Започнах да откривам прилики с
мама, която принципно е супер пич, ама все пак минава 50, но някак си покрай нея взе
да ми се услажда виното червено и компанията край старата масивна дървена маса
вкъщи. Услаждат ми се и дълбоките екзистенциални теми, искам да разбера живота
чрез живота и мислите на хората. Да надникна в тяхното съзнание и да го прочета като
интересна книга, с която затаяваш дъх, запленен от героите и техните случки. И
колкото по-странен е героят, толкова повече искам да чета, а те тези странните се пазят
и не дават този ценен ръкопис. И трябва да съм търпелива, да създавам атмосфера и да
улучвам подходящото настроение...А аз винаги съм била по баровете...хм, много
странно?!?
И чувствам се леко елементарно, че още търся се коя съм, за какво и с кого се боря и в
главата ми е все същото кюспе, както през 95’та на път за Поморие – любимият курорт,
с първата семейна оранжева жигула с номер СА1980СМ. Седя на задната дясна седалка
и смълчано гледам през прозореца, наполовина отворен, че тогава ни климатик, ни климатроник...само топъл сутрешен вятър, веещ навъсената ми душа, копнееща да намери себе си.
